Никола Бенин

Кончето е популярна и сравнително труднодостъпна седловина в Северен Пирин, намираща се на главното планинско било между върховете Бански суходол и Кутело, на около 2810 м н.в.. Представлява скален ръб със почти отвесни североизточни и много стръмни северозападни склонове, в най-тясната си част широка до половин метър. Дължината на ръба е около 400 м.За първи път при зимни условия седловината е била премината от Любен Телчаров и Никола Миронски през месец март 1934 година. Разказа на Любен Телчаров за това преживяване можете да откриете в мартенския брой на списание Български турист от същата 1934 година. През 1963 година, за да бъде улеснен прехода през седловината, по ръба е поставен метален парапет. През 1969 година е прокарана подсичащата пътека по югозападните склонове на Кончето, също осигурена от метално въже, което преди няколко години беше удължено в посока към Премката (седловината между Вихрен и Кутело).Удобни изходни пунктове за изкачване до Кончето и преминаване по седловината са местността Бетоловото и град Банско. Многобройна част от туристите предпочитат да се качат с колите си колкото е възможно по-високо в планината и да започнат разходката си от хижите “Бъндерица”, “Вихрен” или “Яворов”.Изкачването на Кончето от хижа “Бъндерица” започва пред входа на хижата. Тръгва се по зелената маркировка нагоре по малката полянка вдясно от чешмата, между сградата на хижата и съседната на нея по-малка постройка. Плавното изкачване не след дълго преминава в по-стръмно, а теренът по който се ходи става нестабилен и трябва да се внимава (особено ако минавате по тази пътека на слизане). Излизайки над горския пояс, обърнете внимание на красивите единични дървета встрани от пътекта. Скоро наклонът става още по-осезаем, преди пътеката да завие вляво и не след дълго да излезе на дъното на циркус Малкия Казан. Следва още едно стръмно, но кратко изкачване и се стига до мястото, където пътеката от хижа “Бъндерица” се слиза с тази от хижа “Вихрен” (червена маркировка). Вдясно се вижда заслон “Казана”. Място е подходящо за по-дълга почивка. Дотук преодоляната денивелация е около 600 м. До Кончето остават още около 400 м. От заслона се продължава по червената маркировка нагоре към Премката (седловината между върховете Вихрен и Кутело), където се завива вдясно и отново по маркировката за около 30 минути се стига до Кончето. В летните дни, когато има много хора в планината, на заслон “Казана” е възможно да видите туристи, които вместо по маркировката тръгват по немаркиран път изкачващ се направо нагоре към Кутело. Тъй като НП “Пирин” излизането извън официалните маркирани пътеки не е разрешено. Ясно е, че в България законност, правила и ред са нещо като мръсни думи, но ако искате да помогнете за запазването на планината, моля следвайте маркираните туристически пътища. Обща продължителност на прехода при добро темпо – около 3 часа. Единственото място където можете да налеете вода е чешмата пред хижата. Преценете добре какво количество ще ви бъде нужно за прехода.Изкачването на Кончето от хижа “Вихрен” може да стане по два начина. По-натоварващият вариант преминава през връх Вихрен (през Кабата), а по-лесният заобикаля върха. Мястото, на което трябва да решите по кой от двата маршрута тръгвате, е на около 15-тина минути над хижа “Вихрен” (след пресичането на потока). Маркировката и в двете посоки е една и съща, тъй като това са два варианта на един и същи маршрут – европейския маршут Е4. Вдясно тръгва обиколния път, вляво и нагоре е този през върха. Преди да тръгнете от хижата, налейте си достатъчно вода (външната чешма пред хижата през лятото на 2019 беше пресъхнала). Поема се по червената маркировка, започваща от стълбите вляво от чешмата. Освен на споменатия вече разклон, няма къде да се объркате. Достатъчно е да следвате червената маркировка, която навсякъде е лесно видима. Обща продължителност на прехода през върха – около 4 часа, през Казаните – около 3 часа и половина.Изкачването на Кончето от хижа “Яворов” отнема около 5 часа. Следва се червената маркировка. Първите два часа и нещо от прехода преминават в изкачването на около осемстотинте метра денивелация до седловината между върховете Разложки суходол и Албутин. Пътеката тръгва от хижата в южна посока, за около 50-тина минути излиза от горския пояс и след това се изкачва през клековете и през открити места до Суходолското езеро – единственото езеро в циркуса Разложки суходол. След него пътеката се изкачва на Окаденски рид и достига седловината. Втората част на прехода е по-полегата, но технически по-трудна заради терена през който се преминава. Върви се от южната страна на Мраморното било, почти липсват дълги изкачвания, но склонът, който пътеката подсича, е доста стръмен. Минава се през няколко места, където вървенето става внимателно, за да стъпване на нестабилни камъни и подхлъзване. Около 4 часа и половина след тръгването от хижата се стига до заслон “Кончето”, откъдето за около още 20-тина минути се изкачва връх Бански Суходол и се достига Кончето. Като цяло преходът е натоварващ. Всеки турист с поне малко опит в планината навярно би се справил, но все пак не бива да се подхожда безотговорно. Билото е високо и открито, а при влошаване на времето няма лесна опция за напускане на маршрута. Тръгването по този маршрут без резервни топли дрехи не е разумно дори в топлите летни дни. Екстра запас от вода също е добра идея. Освен в хижата, шишета си можете да напълните и от потока, който между скалите се влива в Суходолското езеро (лятото на 2019 беше пресъхнал). При признаци за гръмотевична буря е хубаво навреме да поемете обратно, тъй като веднъж вече тръгнали по билото, нямате друга разумна опция за слизане надолу.

Никола Бенин

Какво може да се събере на 2 квадратни километра площ? Ще ви кажем. Прекрасни градини, богата история, стил, лукс, вълните на лазурно море, забавления, но и култура. Това е един от основните домакини на Формула 1, раят, освободен от данъци, мястото, където не може да се изфукате, ако притежавате Ферари, защото всички там имат Ферари. Това е обичаното дете на Франция и Италия – градът държава, втората най-малка страна в света – Княжество Монако. Ние обаче няма да ви говорим за Монте Карло, Формула 1, скъпи коли или данъци, защото Монако е нещо много повече от това.

Макар и разположено на само 2 кв. км. площ, освен лукса и богатството на жителите си, с които е известно, Княжеството има какво да покаже и то е свързано предимно с неговата не толкова малка история.

Херкулес, пристанището и яхтите

В древни времена земята, врязана в Средиземно море и известна днес като Стария град, е била позната на финикийци, фокейци, гърци и римляни. Финикийците основават първото пристанище там, а по-късно фокейците, със своята гръцка поетичност, го наричат Моноикос (от гръцки – „сам, единствен“ и „къща“). Сегашното звучене на Монако се свързва както със старото име на колонията, така и с Херкулес, за който се вярва и е документирано от Диодор Сицилийски, че е преминал през тези земи. В негова чест е построен храмът на „Herakles Monoikos“, или „Единствен Херкулес“. Изглежда, че това е версията, запазена и до днес, тъй като известното пристанище на Монако с престижния си яхт клуб се нарича „Херкулес“.

Пристанището се използва от древни времена, но модерния си вид получава през 1926 г., а през 70-те години и през 2010 г. получава някои основни подобрения. Във формата на площад, днес то е дом за около 700 плавателни съда, да не говорим за яхтения клуб, който наброява над 1000 членове от цял свят. Затова и не трябва да ни изненадва, че пристанището е пълно с луксозни яхти. Там е подслонена включително и тази на принца на чело на Монако.

Монаси под прикритие – началото на Княжество Монако

След като Монако попада в ръцете на Римската империя, то се лъкатуши между властта на римляни и варварски племена, докато през 1191 г. император Хайнрих VI отстъпва на Генуа суверенитета над Монако. Започва да се строи крепост върху скалистия нос, врязан в Средиземно море, известен като „Le Rocher“, или „Скалата“, където днес се намира Стария град. Тази крепост полага началото на модерната историята на Монако.

На 8 януари 1297 г. на портите на генуезката крепост стоят двама францискански монаси, на които, разбира се, било позволено да влязат. Веднъж вътре в крепостта, монасите изваждат мечове изпод робите си, отварят на чакащите ги отвън разбойници, и започват да убиват и опустошават. Един от предрешените монаси бил Франсоа Грималди, италиански пират, познат като „Malizia“, или „Злонамерения“, „Измамника“. Той се подвизавал във водите около сегашната Френска Ривиера, но веднъж завзел крепостта, той поставил началото на дългото владичество на аристократичния род Грималди, който управлява Монако и до днес. Това превръща фамилията в най-старата управляваща монархия в света, но и в една от най-злочестите. Вярва се, че над рода тегне проклятие, което не позволява на членовете му да бъдат щастливи в любовта и множеството драми и трагедии около тях напълно се вписват в тази легенда.

И въпреки че италианската дума за „монах“ е именно „monaco“, това не е причината за наименованието на града-държава, тъй като името е известно още преди случая с измамните монаси. Тази случка обаче оставя своя символ върху нещо изключително важно за една държава – нейния герб. На него стоят изобразени двама францискански монаси, извадили своите мечове.

Върху „Скалата” на Монако

Единствено историята, която стои зад настаняването на фамилията Грималди в Монако, е по-впечатляваща от Двореца на принца. Построен през 12 век като генуезка крепост, той се превръща в резиденция на Грималдите още с тяхното нахлуване в Монако. Днес дворецът предоставя невероятната възможност да се видят фрески от 15 век, Синята стая, Тъмносинята стая и Тронната зала.

Впечатляващият аристократичен интериор може да се разгледа през лятото, а щатските апартаменти – когато семейството на монарха не е „вкъщи”. Към днешна дата в палата живее принц Албер II, възкачил се на трона през 2005 г., заедно с неговото семейство.

От върха на легендарната скала повече от век наблюдава морето Океанографският музей. Основан през 1910 г. от един от най-известните монарси на Монако – принц Албер I, познат и като „принцът мореплавател“, –  музеят е известен по целия свят със своите изложби и експонати на редки морски видове флора и фауна. Удивителната изследователска дейност на учения монарх също е изложена във витрината „Кариерата на моряка“. Самата сграда, която включва Океанографски институт, музей и три аквариума се извисява драматично над Средиземно море и впечатлява не само с вътрешното си богатство, но и със своя екстериор.

Градините на Монако

Въпреки градското си разрастване, Монако не е загубило връзката с красивата природа и е установило солидна политика в развитието на градини и паркове. За своите скромни 2 кв. км. Княжеството успява да дари на своите посетители достатъчно от свежестта на цветята и удоволствието да се полюбуват на различни растения, въпреки че неговите граждани често се оплакват от липсата на зеления цвят в града им.

Грейс Кели е една от най-красивите и известни филмови актриси от средата на миналия век, а принц Рение III – един от най-желаните ергени. Тяхната любов пламва на фестивала в Кан през 1955 г. и на следващата 1956-а Грейс Кели вече е принцеса, напуснала живота в Холивуд. За съжаление принцесата загива в автомобилна катастрофа през 1982 г. Принц Рение не успява да превъзмогне загубата и не се жени след нейната смърт. След две години е открита, създадената от него в памет на Кели, „Розова градина”. Градината заема 5000 кв. м., върху които е разпростряно разнообразие от над 300 различни видове рози, като общо розовите храсти са около 6000. Розите са били любимите цветя на принцесата, а нейна статуя краси градината и следи за спокойствието в нея.

Освен Розовата градина, Монако предлага още много зелени кътчета с интересни растителни видове като „Екзотичната градина например”, „Японската градина” или „Градините на Сен Мартен”. Всички тези природни оазиси дават на посетителите на Монако спокойствие и малко бягство от искрящия и изморяващ очите блясък на луксозните коли и меркантилния шум на казиното.

И така, Монако показа, че не е само пари, лукс и недостижим разкош; не е само Формула 1, яхти и казина. Да, те са неизменна част от неговата уникална същност, но Княжеството е и история, култура, природна красота – една истинска смесица между радостта от живота на Франция и топлотата на Италия, а Монако няма как да не е взело най-доброто от тях.

Никола Бенин

Седмицата на модата. За това ли се сещате, когато чуете „Милано“? Ако е така, в това няма нищо лошо или грешно. Но не е достатъчно. Лъскавите витрини, световноизвестните дизайнери и разкошните бутици обаче са само едното лице на града. Другото, както се казва, е история. В този случай – буквално.

Милано, освен „столица на модата“, е и столицата на област Ломбардия – един от най-развитите райони, не само в Северна Италия, но и в Европа. Градът е икономическото сърце на страната и то тупти с творческа енергия, култура, авангардна архитектура и история, които могат да се усетят само там.

Историята започва със scrofa semilanuta

Когато предводителят на келтското племе инсубри сънувал сън, който включвал полукосмата свиня, знаел какво трябва да търси по пътя си към долината на днешната италианска река По. Където намерел това странно митично животно (scrofa semilanuta), то там трябвало да основе своя град. И станало точно така, открил scrofa semilanuta и на същото място издигнал „Медиоланум“. Според римския историк Тит Ливий това се случило около 600 г. пр.Хр., а образът на полукосматата свиня станал емблема на града. Към това сочи барелефът, изобразяващ митичното животно на стените на „Palazzo della Ragione“. Има сведения, че този средновековен барелеф е копие на по-стар, намерен по време на строежа на сградата в периода 1228-1233.

Висконти и Миланската катедрала

Висконти са велика италианска фамилия. Управлението им не винаги е мирно и благополучно, но за сметка на това е дълго. Родът управлява Милано и Ломбардия от средата на XIII до средата на XV век. И понеже Бернабо Висконти, владетел на Милано от 1354 г., води изключително тиранично управление, съпроводено с постоянни войни срещу папите на власт, след неговата смърт през 1385 г. хората са имали нужда от глътка въздух и символична награда.

Този подарък бил величествената „Миланска катедрала”, или „Дуомо” и бил направен от архиепископ Антонио да Салуцо и от племенника на Бернабо Висконти, който го наследява – Джан Галеацо Висконти. И който всъщност… убива чичо си, за да завземе властта. Именно той поставя първия камък на катедралата през 1386 г. Пак той дал достъп до мраморни кариери, за да бъде покрита първоначалната тухлена конструкция с бял мрамор, защото искал да следва иновативните архитектурни течения в Европа. Строена почти 6 века, катедралата е вплела елементите на различните стилове през вековете, превръщайки се в архитектурния шедьовър на града и негов разпознаваем символ.

Изглежда сякаш всичко започва от Миланската катедрала, или, ако не започва, то поне всичко се върти около нея. За това говори градското устройство на Милано, чиито улици или поемат своето начало от катедралата, или я обикалят. Ясно е, че тя заема централното място в античния Медиоланум, на мястото на базилика, гледаща към основния площад – днешния „Пиаца дел Дуомо”. Красивият правоъгълен площад е обграден не само от величествената катедрала, но и от няколко дворци и още една много специална сграда.

Галерия Виктор Емануил II и един бик без късмет

И за да не кажете, че прекалено неглижираме модата, а все пак си говорим за една от нейните световни столици, ще ви запознаем с най-стария търговски център в Италия и един от най-старите в света. Това е „Галерия Виктор Емануил II“. Тя носи името на първия крал на обединеното кралство Италия и е построена между 1865 г. и 1877 г. Сградата всъщност представлява две аркади от стъкло и желязо, които се пресичат на кръст в осмоъгълен купол и покриват улицата, която свързва площада „Пиаца дел Дуомо“ и площада „Пиаца де ла Скала“. За съжаление нейният архитект Джузепе Менгони умира трагично, падайки от покрива на галерията само няколко дни преди нейното откриване.

Вътрешността на галерията е изпълнена с магазини, ресторанти и барове, някои от които са най-старите в Милано. Освен красиви мозайки от стъкло, и мрамор и множество статуи и картини, под покрива на галерията има изобразени и четири символа на обединението на Италия. На пода под купола има четири герба – на Рим, Торино, Флоренция и Милано. Този на Торино представлява бик. Преди реставрацията, на мястото на гениталиите на бика щяхте да видите дупка, защото легендата гласи, че ако застанете върху тях и с пети се завъртите три пъти, ще имате късмет. Е, бикът със сигурност няма.

„Замъкът на Сфорците”

Когато управлението на фамилията Висконти е прекъснато със смъртта на Филипо Мария Висконти – последният представител по мъжка линия (и създател на картите Таро), – идва нов род, който да остави името си. Това са Сфорците.

„Замъкът на Сфорците” е едно от историческите места, заслужаващи посещение. Той е построен през XV век върху останките на вече съществуваща крепост. Тази крепост била построена от Галеацо II Висконти и му служила за защита от собствения му брат – Бернабо Висконти, който по-късно ще бъде убит именно от сина на Галеацо II.

Когато Франческо I Сфорца започва реконструкцията на крепостта, за да я превърне в своя резиденция, наема архитекта Антонио Филарете, за да конструира и украси централната кула. Тя и до днес е известна като „Кулата на Филарете“, макар истинската кула да се срива век след нейното завършване. Днешният представител на кулата е плод на огромно изучаване на съществуващи документи, описващи ренесансовия ѝ облик и последвала реставрация.

Наследниците на Франческо I Сфорца продължават с конструкцията и декорацията на замъка, като дори Леонардо да Винчи се включва с фреските в някои стаи. За съжаление в следващите столетия замъкът претърпява постоянни и множество разрушения. Днес обаче е реставриран и в него се помещават няколко музеи и галерии, заслужаващи визитата ви.

„Санта Мария деле Грацие” и „Тайната вечеря”

„Саната Мария деле Грацие“ е доминикански манастир и една от най-красивите църкви в Милано, част от листата на Юнеско като световно културно наследство. Построена е по заповед на Франческо I Сфорца.

Червената тухлена конструкция на фасадата е на Гуинифорте Соларе, а за апсидата се смята, че е дело на архитекта, представил Ренесансовата архитектура на Милано – Донато Браманте. Но има още нещо освен прекрасното изпълнение на сградата на църквата. В малка постройка до църквата, служеща за столова на домакините, се крие истинско историческо, културно и художествено богатство.

Точно там, в периода 1495 г. – 1498 г., Леонардо да Винчи работи по картината „Тайната вечеря”. Тя покрива една от стените на трапезарията. За съжаление през годините картината претърпява множество поражения, поради техниката на рисуване и множество опити да бъде преместена, реставрирана или пък повредена. Тъй като картината не може да бъде преместена, трапезарията се е превърнала в специална галерия с вентилация, където посетители днес могат да видят шедьовъра на Леонардо.

Седмицата на модата безспорно е добър повод да посетите Милано. Но историята, културата и енергията на града са неговото сърце. Затова освен моден бюлетин, вземете и карта и се впуснете в изследването на улиците, които днес приютяват световно известни дизайнери, но преди са принадлежали на велики италиански фамилии, иновативни архитекти и легендарни художници.

Никола Бенин

Имало едно време едно магаре, едно куче, една котка и един петел. Те били вече стари и непотребни за своите стопани, които искали да ги убият, защото нямали полза от тях. Животните обаче избягали и решени да станат музиканти, се запътили към Бремен. Натам сме се запътили и ние, но за разлика от тях ние ще го стигнем, ще го разгледаме и ще разберем защо героите от приказката на Братя Грим са имали такова желание да отидат до града, разположен на река Везер.

Реката, Ханзата и Градът

Красивият Бремен – мястото, към което музикантите се отправили – се намира в Северозападна Германия, само на около час път с влак от Хамбург. Бремен буквално се е разтегнал между река Везер на около 70 км. преди тя да се влее в Северно море. В исторически план реката е изиграла огромна роля в развитието на града, превръщайки го днес в едно от най-големите пристанища в Германия и в един от най-важните нейни индустриални центрове.

Реката буквално ражда Бремен. Старият град, откъдето, разбира се, се е разраснал в последствие, се е развил върху пясъчна дюна, натрупана върху мочурищата на реката. Постепенното развитие на икономическия живот на града е свързано най-вече с външната търговия, корабоплаването и корабостроителницата на уникалните кораби ког (cog). Така, през 1358 г. Бремен съвсем в реда на нещата се присъединява към Ханзата – средновековният търговски съюз на страните от Северна Европа, основан в Любек – и оттогава е познат и като Свободен ханзеатски град Бремен. В съюза градът добива изключителна търговска мощ заради връзката си със Северно море и разрасналата се морска и речна индустрия и през XV век става един от най-силните градове в Ханзата.

Първият ентусиаст от приказката, публикувана от Братя Грим, който искал да потегли към Бремен, било старото магаре. По пътя си то срещнало кучето и му казало:

„Знаеш ли какво, аз отивам в Бремен и съм решил да стана музикант. Ела с мене…“

Роланд

Търговската история на Бремен е наистина славна и затова не е чудно, че градът е известен и с една статуя, която се е превърнала в символ на свободата и търговските права (и не, не е на Бременските музиканти). Тази статуя е специална, защото макар на героя, който символизира, да са издигнати много паметници в Германия, само тази се наслаждава на присъствие в листата на Юнеско. Според експерти на организацията, поставяща под своята закрила обекти и места с изключителна културна и историческа важност, това е един от най-представителните и навярно най-старият екземпляр от многото статуи, посветени на Роланд.

Малко над десетметровата статуя е символ на свободата и независимостта на града в образа на легендарния френски рицар, благородник и верен воин на римския император Карл Велики. За този храбър рицар се носят легенди, увековечени в средновековната поема „Песен за Роланд“. Масивната статуя е построена през 1404 г., след като през 1366 г. нейният дървен предшественик е унищожен от войници на архиепископа. Вярва се, че докато статуята е цяла, Бремен ще бъде свободен град.

„Ела с нас в Бремен. Ще станем музиканти.“, казали магарето и кучето щом срещнали стария котарак.

Домът на властта

Какво още биха могли да видят Бременските музиканти, ако наистина бяха стигнали до града? Още от историческото му богатство! Идеализираният образ на Роланд, поставен на централния площад „Марктплац”, гледа към катедралата „Свети Петър“ – „домът“ на властта в Бремен през много от вековете. Същата власт, която разрушава оригиналната му статуя.

Многоетапното изграждане на катедралата в днешния ѝ вид започва през XII век, след пожар, който е разрушил предишната църква, както и голяма част от града. Двете ѝ 98-метрови кули близнаци се виждат отдалече. Една от тях е отворена за посетители и от върха ѝ се открива най-приказната гледка над Стария град.

Централният площад „Марктплац“, или старият пазарен площад, продължава със своя ансамбъл от красиви средновековни предложения. На него на 16 октомври 1035 г. се е състоял първият свободен пазар в Северна Германия, който се празнува там и до ден днешен. Днес, освен че емблематичната статуя на Роланд се издига на него, а величествената катедрала е приковала не само погледа на каменния рицар, на площада има още един представител на средновековната архитектура на града.

Сградата на Кметството, която върви в комплект със статуята на героя като наследство на Юнеско, също може да се намери там. От своето завършване през 1410 г. красивата готическа сграда (както и почти цял Бремен) се е съхранила във времето и днес е обявена за „бижуто“ на историческото сърце на града. Богато украсеният екстериор и интериор на кметството напомнят за важността на града по времето на Ханзата и за неговата политическа и най-вече търговска независимост. И декорацията, и местоположението на Кметството е демонстрация на увереност спрямо архиепископа. Вече не катедралата доминирала площада, а красивата общинска сграда.

Улицата на търговеца

Ако излезем от историческото сърце на града, а именно „Марктплац“, отправяйки се към реката ще открием една от главните улици на Бремен – „Бьотхерщрасе“. Макар и дълга само 100 метра и официално най-тясната улица в града, тя е и една от най-интересните. Причината е търговецът Лудвиг Розелиус – бащата на безкофеиновото кафе – който в началото на XX век изкупил всички къщи на улицата. А стремежът му? Да ги превърне в архитектурно достойнство, престроявайки ги напълно. Преди улицата да бъде тотално реновирана от Розелиус, тя е била важен търговски център поради близостта до Пазарния площад и реката. Там са живели много бъчвари, откъдето идва и името ѝ (böttcher – бъчвар). Днес тези 100 метра са любими на посетителите на града, защото могат да се видят много музеи, арт галерии и работилнички, наслаждавайки се на микса от тухлена архитектурата и арт деко.

Разбира се, градът има още много заслужаващи визитата ви места, тъй като той е един от малкото запазили средновековната си архитектура от бомбардировките на Втората световна война. Старият занаятчийски квартал „Шноор” или крайречната алея „Schlachte” също са прекрасни градски дестинации. Но тъй като сме по пътя на Бременските музиканти, които толкова са искали да заживеят и работят в Бремен, нека се насочим и към самите тях. Защото те вече са се събрали.

„Слушай, Червеноглавчо, я по-добре ела с нас в Бремен“, били думите на магарето към последния член на групата – петелът.

И макар че искащите да станат музиканти животни така и не стигат до Бремен, градът дължи голяма част от известността си на тях. Затова и можем все пак да ги открием там. Връщаме се до кметството и ги виждаме: бронзово магаре, върху което стои бронзово куче, върху него бронзова котка, а на върха на животинската пирамда – бронзов петел. Вярно е, копитата на магарето са малко изтъркани. Но това е на късмет, за който ги потърка. Но внимавайте – трябва да докоснете и двете копита с двете си ръце. Ако използвате само една ръка, с която да докоснете само едното копито, в Бремен ще кажат, че просто едно магаре поздравява друго.

Никола Бенин

Да, трагичната любов на Ромео и Жулиета е измислена, но мястото на действието е истинско. Верона е опакована в история, разказана от оцелялата ѝ в годините архитектура; пропита от артистично наследство; музиката отеква от древния ѝ амфитеатър, а любовта витае из улиците ѝ, независимо, че героите от Шекспировата пиеса не съществуват. Духът и славата им са толкова силни, че зареждат града с чувство, което много ще определят като вечна любов. Ние също тръгваме да я търсим, вървейки с Ромео и Жулиета.

Намираща се между главните градове на Северна Италия – Венеция и Милано – Верона се е разположила на бреговете на река Адидже и на около 45 км. от най-голямото и едно от най-красивите италиански езера – Гарда. Ако имате време, преди да се впуснете по стъпките на Ромео и Жулиета, непременно трябва да го посетите, защото красотата и спокойствието, които излъчва, ще останат с вас задълго.

Автентичната Верона 

Много, много преди Шекспир да напише своята романтична трагедия, Верона вече има своите исторически белези, започнали с нейното основаване през IV в. пр.Хр. Запазеният във времето исторически център на града разказва над 2-хилядната му история с всички негови важни епохални елементи от Римската империя, Романския архитектурен период, Средните векове и Ренесанса.

Крепостните стени на града, строени в различните етапи от развитието му, като се започне от времето на Римската империя от I в. пр.Хр., та до XIV век, в миналото са опазили Верона от много нашественици. В по-съвременните времена градът е нямал толкова врагове, но стените са продължили да го предпазват – този път от индустриализацията. Те определено са ѝ попречили да си проправи път в старинния град, било чрез железница, било чрез производствени фабрики. Точно тази запазена автентичност на града през 2000 г. вкарва Верона в златната листа на Юнеско като световно наследство.

Шекспир и Верона

Но още преди Юнеско да се застъпи за града, безспорно Шекспир е човекът, който е направил така, че прекрасната Верона да излезе от сянката на други по-големи градове в Северна Италия, като Венеция например. И макар Шекспир да не е автор на трагичната история (да, точно така, той я адаптира брилянтно от вече съществуващи новели, посветени на архетипите Ромео и Жулиета), със своята вече голяма слава той превръща града в една от най-романтичните дестинации в света. И защо точно Верона е място на действието? Той просто се придържа към сюжета на италианския писател Луиджи да Порто в новелата му от 1531 г., за която авторът претендира, че е исторически вярна и я е чул докато е бил войник. За него се твърди, че е написал произведението си след като той самият е преживял подобна невъзможна любов, но без трагичния край. Шекспир е запазил имената, опустошителната развръзка и, разбира се, мястото на действието – красивата Верона.

По стъпките на Ромео и Жулиета

Не е случайно нито мястото на статуята на Шекспир, нито надписът – това е портата „Portoni della Bra“. Вярва се, че по времето, когато трагичната история на двамата влюбени се е състояла (а именно през XIII век), тази порта е била главният вход към града. Макар този си външен вид да е придобила през късния XIV век, има сведения, че през 1257 г. там вече е имало порта, така че историята звучи правдоподобно. Именно през нея Ромео, изгонен от града, е поел към своето изгнание, казвайки гравираните на мраморната плоча думи:

„Няма свят извън стените на Верона,                                                                              а само скръб, чистилище и ад!“

Преди обаче Ромео да напусне Верона той трябва да се сбогува със своята любима и я посещава в нейната къща, където заедно прекарват нощта.

„Къщата на Жулиета” е почти насилствено превърната в туристическа атракция. Тя датира от XIII век и е принадлежала на рода Капело. Заради близостта в звученето, от него се предполага, че излиза известния род на Жулиета – Капулети. Това, разбира се, е само легенда, въпреки че фамилия с такова име наистина е съществувала. Няма данни обаче, че Капулети са живели в тази къща. Но магията на любовната трагедия явно е много по-силна от фактите и днес мястото е претрупано както от туристи, така и от техните любовни послания и желания – написани на подръчни материали и не толкова грижливо подпъхнати в някой процеп. Самата сграда е превърната в музей, а известния балкон, под който Ромео за първи път е признал любовта си, е построен едва през 1936 г., така че Жулиета всъщност не е надничала точно оттам. В двора е поставена бронзова статуя на девойката, чиято гръд е безцеремонно изтъркана, разбира се, във вярване, че това ще донесе късмет в любовта. Въпреки че тя е нямала никакъв.

Съвсем в реда на нещата Ромео също си има дом, принадлежащ на рода Монтеки. Всъщност този род наистина е съществувал и дори е дал името си на политическа партия във Верона. Дали трагичния влюбен обаче е бил техен родственик? Ами… да продължим към „Къщата на Ромео”.

Сградата, със своята кула и назъбени стени, напомня на малък замък в най-старата част на Верона. До ранния XIV век е принадлежала на фамилията Монтеки. Днес сградата е частна и е населена, затова и може да се разгледа само отвън.

Има още едно място из улиците на Верона, където според пиесата двамата влюбени са засвидетелствали любовта си. Криптата на романската базилика „Свети Зинон“, завършена напълно (и след последвала реставрация) през 1398 г., не само пази тялото на светеца, но и тайната от скришния брак между Ромео и Жулиета. Според Шекспировата трагедия точно това е мястото на състоялия се красив, но обречен съюз.

„Каква ти крипта! Във прозирен купол,                                                                        защото Жулиета спи под него…”

За жалост всички знаем как завършва тази любовна история, а с това и нашата обиколка на Верона по стъпките на най-известните ѝ влюбени – с Гробницата на Жулиета. Разгадаването на мястото ѝ е поредица от улики, които са търсени в произведението. Жулиета трябва да изпие „отрова“, която ще я приспи за 48 часа, в рамките на които тя ще бъде погребана. Там ще дойде нейният любим, за да избягат, когато се събуди. Но тъй като Ромео е изгонен от града, той няма право да влиза в него, което говори, че гробницата ѝ е била извън стените на Верона. По времето, когато се развива действието, единственият манастир извън града е бил капуцинския манастир „Сан Франциско“. Там, в живописна крипта, лежи саркофаг от червен мрамор без капак. Жулиета обаче я няма. Според някои гробницата е създадена през 30-те години на миналия век като поредния туристически капан, но други вярват, че тялото на Жулиета наистина е било положено в манастира и по-късно, когато историята станала известна, духовниците от манастира са го преместили, за да спрат потока от поклонници.

Няма значение дали вярвате, или не, Ромео и Жулиета дали наистина са съществували, защото Верона и всички автори, увековечили трагичната им любов, ги държат живи. И това чувство е толкова силно пропито в града, че дори и превърнали се във фантоми из улиците му, младите влюбени продължават да нашепват за своята любов.

„защото досега светът

не знай любов по-чиста и съдба по-клета

от тези на Ромео и Жулиета!”