Никола Бенин. Солун – мултикултурен град

Никола Бенин

Зад днешния туристически магнит и мултикултурен по презумпция за един метрополис град се крие една впечатляваща, но изчезваща с годините история. Намирайки се на Балканите, Солун от самото си създаване е важен кръстопът между Изтока и Запада, разминава, но и приютява представители на трите монотеистични религии. И въпреки че пламъкът на мултинационалните сблъсъци често се разпалва, Солун остава сравнително толерантен към своите разнообразни жители до момента на национализма, който ще унищожи основното му население, основната съставка в мултикултурната му история – евреите. Това е времето, което ще превърне Солун в „град на духове“, както го описва и историкът Марк Мазауър в биографията, която дава на града. И ако преди повече от три века той е опаковал раницата си, слязъл е на жлезопътната гара и се е отправил да изследва града, ние днес ще го направим виртуално.

Тесалоника, или началото на Солун

Солун, или както ние познаваме втория по големина гръцки град, всъщност е съкращение от Тесалоники, както го наричат гърците. А те се придържат към неговите корени, а именно, царица Тесалоника, полусестра на Александър Македонски и съпруга на основателя на града – македонският цар Касандър. През 315 г. пр.Хр. на залива Терма (днешният солунски залив) той слива 26 малки селища, създавайки нов град, който нарича на своята съпруга. Едно от доказателствата може да се намери в Солунския археологичен музей, който пази част от статуя от II в. пр.Хр., посветена на Тесалоники, гласяща: „На царица Тесалоника (дъщеря) Филипова“.

След разпада на Кралство Македония (168 г. пр.Хр.) Тесалоника става столица на Римска провинция Македония, а през I век Апостол Павел ще положи основите на християнската църква в града, въпреки недоволството на установената там еврейска общност.

През 306 г. градът се сдобива със свой патрон – свети Димитър, в чиято чест построяват малка църква. Изградена е в периода 313 г.-323 г., според някои върху затвора, в който е държан мъченикът, а според други – върху неговия гроб. Сто години по-късно на мястото е построена по-голяма базилика и тогава са открити тленните мощи на светеца, които днес се съхраняват там. Базиликата „Свети Димитър“ е обект на световното наследство на Юнеско, най-голямата християнска църква в Солун, и се намира в историческия му център, до античната агора.

От Византийската към Османската империя

Когато Солун е в пределите на Византийската империя, той се е смятал за втория по важност град в империята след Константинопол. Градът остава с този статут до момента, в който през 1423 г. не е предаден на Венецианската република в опит да бъде опазен от набезите на настъпващите османци. И венецианците успяват да го запазят в продължение на 7 години. 7 години, през които градът е под постоянна обсада по суша от турците, които в крайна сметка, под ръководството на султан Мурад II, завладяват града през 1430 г.

През 1444 г. е завършена и първата турска баня в Солун – „Бей Хамам“, може би най-важната все още запазена такава в Гърция и известна още като „Райските бани“. Турската баня е била от изключителна важност за турците, не само като място за хигиена, но и като социален център. „Бей Хамам“ е просторна, двойна баня с мъжка и женска част, като мъжката е по-голямата и луксозна. Използвана е по предназначение до 1968 г., а след реставрирането ѝ от земетресението през 1978 г. се използва като място за културни събития.

Друга емблематична сграда от османския период на града е „Бялата кула“, която невинаги е била толкова „бяла“. Смята се, че е построена на мястото на стара византийска кула, но начинът, по който изглежда днес, е заслуга изцяло на османците. Те са я използвали като крепост и още по-успешно като затвор, където е изтезаван не един българин, включително Петко Войвода. През 1826 г. султан Махмуд II нарежда масово избиване на затворници и заради тази жестокост кулата често е наричана „Червената кула“ или „Кървавата кула“. Тя сменя „цвета“ си едва през 1912 г., когато Солун става най-накрая гръцки, освободен от османското владичество, и кулата символично е варосана, превръщайки се в емблема на града и новото начало.

Призраците на Солун

По време на Османската империя мюсюлманското население на Солун нараства значително, но една друга религиозна общност тогава ще заформи едно безкрайно присъствие в Солун. През 1492 г. Испания дава шанс на живеещите там евреи да останат, но да приемат християнството, или да напуснат Иберийския полуостров. Можем да предположим какво са избрали те. Изведнъж Солун приютява огромна общност о

Зад днешния туристически магнит и мултикултурен по презумпция за един метрополис град се крие една впечатляваща, но изчезваща с годините история. Намирайки се на Балканите, Солун от самото си създаване е важен кръстопът между Изтока и Запада, разминава, но и приютява представители на трите монотеистични религии. И въпреки че пламъкът на мултинационалните сблъсъци често се разпалва, Солун остава сравнително толерантен към своите разнообразни жители до момента на национализма, който ще унищожи основното му население, основната съставка в мултикултурната му история – евреите. Това е времето, което ще превърне Солун в „град на духове“, както го описва и историкът Марк Мазауър в биографията, която дава на града. И ако преди повече от три века той е опаковал раницата си, слязъл е на жлезопътната гара и се е отправил да изследва града, ние днес ще го направим виртуално.

Тесалоника, или началото на Солун

Солун, или както ние познаваме втория по големина гръцки град, всъщност е съкращение от Тесалоники, както го наричат гърците. А те се придържат към неговите корени, а именно, царица Тесалоника, полусестра на Александър Македонски и съпруга на основателя на града – македонският цар Касандър. През 315 г. пр. Хр. на залива Терма (днешният солунски залив) той слива 26 малки селища, създавайки нов град, който нарича на своята съпруга. Едно от доказателствата може да се намери в Солунския археологичен музей, който пази част от статуя от II в. пр.Хр., посветена на Тесалоники, гласяща: „На царица Тесалоника (дъщеря) Филипова“.

След разпада на Кралство Македония (168 г. пр.Хр.) Тесалоника става столица на Римска провинция Македония, а през I век Апостол Павел ще положи основите на християнската църква в града, въпреки недоволството на установената там еврейска общност.

През 306 г. градът се сдобива със свой патрон – свети Димитър, в чиято чест построяват малка църква. Изградена е в периода 313 г.-323 г., според някои върху затвора, в който е държан мъченикът, а според други – върху неговия гроб. Сто години по-късно на мястото е построена по-голяма базилика и тогава са открити тленните мощи на светеца, които днес се съхраняват там. Базиликата „Свети Димитър“ е обект на световното наследство на Юнеско, най-голямата християнска църква в Солун, и се намира в историческия му център, до античната агора.

От Византийската към Османската империя

Когато Солун е в пределите на Византийската империя, той се е смятал за втория по важност град в империята след Константинопол. Градът остава с този статут до момента, в който през 1423 г. не е предаден на Венецианската република в опит да бъде опазен от набезите на настъпващите османци. И венецианците успяват да го запазят в продължение на 7 години. 7 години, през които градът е под постоянна обсада по суша от турците, които в крайна сметка, под ръководството на султан Мурад II, завладяват града през 1430 г.

През 1444 г. е завършена и първата турска баня в Солун – „Бей Хамам“, може би най-важната все още запазена такава в Гърция и известна още като „Райските бани“. Турската баня е била от изключителна важност за турците, не само като място за хигиена, но и като социален център. „Бей Хамам“ е просторна, двойна баня с мъжка и женска част, като мъжката е по-голямата и луксозна. Използвана е по предназначение до 1968 г., а след реставрирането ѝ от земетресението през 1978 г. се използва като място за културни събития.

Друга емблематична сграда от османския период на града е „Бялата кула“, която невинаги е била толкова „бяла“. Смята се, че е построена на мястото на стара византийска кула, но начинът, по който изглежда днес, е заслуга изцяло на османците. Те са я използвали като крепост и още по-успешно като затвор, където е изтезаван не един българин, включително Петко Войвода. През 1826 г. султан Махмуд II нарежда масово избиване на затворници и заради тази жестокост кулата често е наричана „Червената кула“ или „Кървавата кула“. Тя сменя „цвета“ си едва през 1912 г., когато Солун става най-накрая гръцки, освободен от османското владичество, и кулата символично е варосана, превръщайки се в емблема на града и новото начало.

Призраците на Солун

По време на Османската империя мюсюлманското население на Солун нараства значително, но една друга религиозна общност тогава ще заформи едно безкрайно присъствие в Солун. През 1492 г. Испания дава шанс на живеещите там евреи да останат, но да приемат християнството, или да напуснат Иберийския полуостров. Можем да предположим какво са избрали те. Изведнъж Солун приютява огромна общност от сефарадски евреи, идващи от християнския Запад и след време се оказва с население, съставено от над 50% евреи. В продължение на векове градът се оказва дом на една от най-големите еврейски общности и те стават жизненоважна част от историческото му развитие. Общността дотолкова повлиява културно и икономически Солун, че той става известен като „Майка на Израел“ и „Йерусалим на Балканите“.

За съжаление, това което големият пожар от 1917 г. не успява да разруши от културното наследство на евреите в Солун, Втората световна война успява. Заедно с него си отива и самата еврейска общност в града. Нацистите, с изключителното съдействие на гръцката власт, изпращат останалите в Солун евреи в немски концентрационни лагери и ги избиват. Това са 96% от еврейското население там. С изгонването и на мюсюлманите градът придобива своите етнически призраци. Най-накрая е населен с повече гърци, отколкото някога е бил и спокойно изпада в доброволна амнезия за своята култура, история и участие в изселването на евреите към сигурна смърт.

Малкото останали сгради и монументи, напомнящи за това минало на града, днес дори са събрани в смартфон приложение, което хвърля светлина върху тях. Една от тези сгради е пазар „Модиано“ – най-големият закрит пазар в Солун. Той е построен в стар еврейски квартал между 1922 г. и 1925 г., взимайки името на архитекта си Ели Модиано, който е от заможен италианско-еврейски произход. Разделена на четири галерии, днес сградата приютява множество таверни и магазини с разнообразна храна.

За период от пет века Солун е управляван от Османската империя – период, в който византийски църкви се сменят с минарета, появяват се синагоги и богати еврейски вили. Три различни раси, три различни религии населяват града и въпреки това сякаш дисциплината на империята ги държи заедно – в една многовековна симбиоза. Но с рухването на империята и настъпващия в цяла Европа национализъм, се слага край на този мултикултурен баланс и Солун се превръща в град с малко останали монументи, но много исторически призраци

, идващи от християнския Запад и след време се оказва с население, съставено от над 50% евреи. В продължение на векове градът се оказва дом на една от най-големите еврейски общности и те стават жизненоважна част от историческото му развитие. Общността дотолкова повлиява културно и икономически Солун, че той става известен като „Майка на Израел“ и „Йерусалим на Балканите“.

За съжаление, това което големият пожар от 1917 г. не успява да разруши от културното наследство на евреите в Солун, Втората световна война успява. Заедно с него си отива и самата еврейска общност в града. Нацистите, с изключителното съдействие на гръцката власт, изпращат останалите в Солун евреи в немски концентрационни лагери и ги избиват. Това са 96% от еврейското население там. С изгонването и на мюсюлманите градът придобива своите етнически призраци. Най-накрая е населен с повече гърци, отколкото някога е бил и спокойно изпада в доброволна амнезия за своята култура, история и участие в изселването на евреите към сигурна смърт.

Малкото останали сгради и монументи, напомнящи за това минало на града, днес дори са събрани в смартфон приложение, което хвърля светлина върху тях. Една от тези сгради е пазар „Модиано“ – най-големият закрит пазар в Солун. Той е построен в стар еврейски квартал между 1922 г. и 1925 г., взимайки името на архитекта си Ели Модиано, който е от заможен италианско-еврейски произход. Разделена на четири галерии, днес сградата приютява множество таверни и магазини с разнообразна храна.

За период от пет века Солун е управляван от Османската империя – период, в който византийски църкви се сменят с минарета, появяват се синагоги и богати еврейски вили. Три различни раси, три различни религии населяват града и въпреки това сякаш дисциплината на империята ги държи заедно – в една многовековна симбиоза. Но с рухването на империята и настъпващия в цяла Европа национализъм, се слага край на този мултикултурен баланс и Солун се превръща в град с малко останали монументи, но много исторически призраци

Никола Бенин. Гренобъл е европейската зелена столица за 2022 година

Никола Бенин

Градовете играят решаваща роля за постигането на EUGreenDeal климатични цели за 2050 г. Гренобъл беше избран за европейска зелена столица за 2022 г., докато Европейският зелен лист 2021 беше присъден на Габрово и Лаппеенранта.

Никола Бенин. Алхамбра – мавританската архитектура в съвършенна форма

Никола Бенин

Алхамбра е може би най-известният и най-впечатляващият паметник на мавританската строителна култура и ислямското изкуство в Европа. Целият замъков комплекс обхваща площ от около 13 хектара и се намира на хълма Сабика в Гранада. Произходът на името “Алхамбра” все още се обсъжда и до днес. Някои смятат, че името произлиза от арабската дума “qasr al-hamra” – което означава “Червената крепост”, докато други искат да присвоят името на един от строителите. Вече построен през ранното Средновековие от берберите на хълм близо до Гранада, като градски замък, той придобива сегашния си вид в по-голямата си част едва през 13 век. при тогавашния владетел Мохамед ибн Юсуф ибн Наср.

Днес Алхамбра е една от най-известните сгради в Испания и една от най-посещаваните атракции в региона на Андалусия. В допълнение към всеобхватната крепостна стена, Алхамбра включва цитаделата (Alcazaba), двореца Насрид (Palacios Nazaries), двореца на Карл Пети и различни други сгради, като напр. църкви и манастири. В допълнение към крепостната стена има обширни мавритански градини с водни канали, фонтани и павилиони (Generalife). 

Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.
Снимка на Javor Dountchev.

Никола Бенин. Истинската история за “добрия старец” Николас (Дядо Коледа)

Никола Бенин

Истинската история за “добрия старец”, която се разказва в Финландска Лапландия, родния дом на Николас, известен на всички ни като Дядо Коледа.
Николас бил роден в обикновено семейство в едно мразовито, но адски красиво селце, наречено Корвантунтури (Ушен хълм, защото високо, хълмът изглеждал като ухо). Веднъж, в една ветровита зимна нощ, малката му сестричка се разболяла и вдигнала висока температура. Тя се казвала Ада и била още бебе. В селото обаче нямало доктор и родителите на Николас трябвало да заведат Ада в съседното село. Стегнали шейната, облекли добре себе си и малката, и поели по пътя, от който така и не се върнали. Както повечето пътища в ололността, така и този минавал през замръзнало езеро. Този път, обаче, ледът се пропукал и семейството на Николас загинало в ледените води. Той бил малък, около 5 годишен. По онова време, типичен за всяко село бил съветът на старейшините, който се събрал и взел решение, Николас да бъде отгледан от семействата в селото, като всяко семейство го приюти за по една година. Така, от година на година, от дом на дом, Николас се привързвал към децата на всяко семейство при което живял. Една година, обаче, в Корватунтори настъпила криза. Оснояния поминък на селото бил риболовът, а тази година била почти нулева. Никое от семействата нямало възможност да храни още едно гърло, но за късмет, един дърводелец от съседното село предложил покрив на детето, като в замяна на това, то трябвало да му помага в работата. Момчето работило по цял ден, усвоило занаята, а през много от нощите ставало, слизало в работилницата и изработвало най-различни дървени играчки. А в коледната нощ се връщал в селото и ги оставял пред вратите на всички семейства, при които живял. Първо го правел самичък, а след това към неговата кауза се присъединил и старецът, който го научил на занаята. Превърнали разнасянето на играчки на Коледа в традиция. Червения костюм му ушила една възрастна жена, а неговата цел, освен да топли Николас била и друга. С него Николас можел по-лесно да подбира и дресира елените, които дърпали шейната с подаръци, тъй като цветът ги успокоявал. Старецът починал и оставил всичко на Николас. Едно от момчета, който бил и най-добрия приятел на Николас от детството, имал дъщеря, която кръстил Ада, в чест на загиналата сестричка. Ада растяла пред погледа на Николас и заедно с баща си помагали в направата на играчките. Когато бащата на Ада се разболял и починал, тя заживяла при Николас и двамата посветили цялото си време в правенето на играчки и разнасянето им на Коледа, не само в Корвантутури, а и в околните села. Ада е и момичето, което днес познаваме като Снежанка.
Един ден, когато Николас бил стар, нощта след Коледа той просто изчезнал. Традицията обаче, продължили родителите на децата, като в нощта на Коледа те сами оставяли подаръци за децата пред вратите на къщите си.

Снимка на Filip Zahariev.
Снимка на Filip Zahariev.
Снимка на Filip Zahariev.
Снимка на Filip Zahariev.
Снимка на Filip Zahariev.

Никола Бенин. Катакомбите на капуцините в Палермо, Сицилия

Никола Бенин

В Сицилия, където връзката между живите и мъртвите винаги е била силна, в град Палермо се намира една от по-причудливите и болезнени туристически атракции в света. Чрез вратите на манастира на капуцините, който изглежда като всяка друга сграда отвън, посетителите могат да се спуснат в големите катакомби на капуцините.

Близо 8000 трупа, всеки от които е облечен в неделната си друха, са приковани към стените, седнали на пейки и рафтове и прибрани в отворени ковчези. Отдавна в по-голямата част от западната култура мъртвите обикновено се пазят от поглед, скрити от живите. Ето, тези тези катакомби са изключение. Нищо не стои между живите и мъртвите, освен може би въже със знак, което моли посетителите да бъдат уважителни.

Катакомбите на капуцините са разделени на няколко коридора, във всеки от които са поставени определен тип хора. Има стая за религиозни дейци, главно свързани с манастира, за професионалисти, като лекари, и стая за жени, девици и бебета. Най-старият труп в колекцията на брат Силвестро от Губио, починал през 1599 година.

Смята се, че особено сухата атмосфера позволява естественото мумифициране на телата.

Туристите проявяват най-голям интерес към Розалия Ломбардо, само на две години, когато е била балсамирана през 1920 г. Процедурата по балсамиране поддържа Розалия да изглежда толкова добре запазена, че е наречена „Спящата красавица“. Процедурата за балсамиране, която беше загубена в продължение на десетилетия се състои от „формалин за убиване на бактерии, алкохол за изсушаване на тялото, глицерин, който да я предпазва от пресушаване, салицилова киселина за убиване на гъбички и най-важната съставка, цинкови соли, които да придадат на тялото твърдост.“

Никола Бенин. Канди – централната провинция на Шри Ланка

Никола Бенин

Последният маршрут на нашето независимо мини пътуване беше град Канди. Изненадващо, дори в началото на нашето пътуване се усъмних в успеха на това събитие, очаквайки трикове и трудности по пътя. Но нищо не ни се случи за три дни и планираният маршрут стриктно ни водеше към целта всеки път.

И така, след като посетихме красивата Сигирия се качихме с автобус до Дамбула (60 рупии за двама), а след това от Дамбула отидохме до Канди – централната провинция на Шри Ланка, известна преди всичко със своя храм, където се съхранява истинският зъб на Буда!

Пътувахме до Канди обаче доста дълго време. Толкова дълго, че не само успяхме да изморим, но и времето. Започна траурен дъждовен дъжд и Канди остана в паметта ми дъждовна с вискозен сив таван.

Пристигайки на мястото, веднага тръгнахме да търсим жп гарата: трябваше да купим билети или „вкъщи“ в Гале, или да отидем до друг в живописното място на Нувара Елия, за да гледаме как пъргавите жени от Шри Ланка събират най-скъпото и вкусно в планината свят на чая, добре, и се възхищавайте на красотите на тази област. Знаехме, че там минава специален влак, отнема около 4 часа, а този път е много красив. Единственият проблем: билетите за този уникален влак трябва да бъдат резервирани много предварително (да речем, седмица), туристите купуват!

Пристигайки на гарата, със сигурност се надявахме на чудо: изведнъж какъв турист се оказа от билети. Но чудото не се случи. Не, бихме могли да вземем друг влак, по-малко удобен (за местните, така да се каже) и трябваше да вземем някои места (тоест е възможно да работим с лакти и т.н.). Но след това ще удължи пътуването с още един ден и тогава ще бъде необходимо някак да стигнем от Нувара Елия до Хале / Унаватуна, а това е още едно търсене. На касата ни помолиха да дойдем сутринта на следващия ден: изведнъж някой би отказал резервацията?

За всеки случай изяснихме за връщащия влак до Хале. Оказа се, че има такъв влак, той е директен, потегля рано сутринта, билети от клас 2 (клас 1 там просто не е имало) струват 320 рупии на брат. Минаха около шест часа. Билети биха могли да бъдат закупени и сутринта, преди влакът да потегли.

След като разбрахме всичко и дадохме на Буда всичко да реши за нас утре, отидохме в града.

Между другото, ето карта на нашия маршрут за 3 дни, започваща от Унаутуна, откъдето ние, както си спомняте, започнахме ::

И така, Канди . Този град, както и Анурадхапура и Полоннарува , е историческата столица на Шри Ланка и е включен в така наречения „културен триъгълник“ като задължително място за посещение. Това е третият по големина град на Шри Ланка, който идилично се разпространява на езерото в прохладните планини, на завоя на река Махавели Ганга.

Канди е английското име, а Сингала е Маха Нувара, което означава „Голям град“. Всъщност той пази едно от най-големите съкровища на будизма: зъбът на Просветления. Три пъти на ден, когато на барабанистата се съобщава, че се отваря скъпоценният реликвиар, светилището е изпълнено с хора. Поклонниците се молят, туристите се снимат … Въпреки това не всеки може да види зъба на Буда със собствените си очи.

Канди се счита за религиозен център на Шри Ланка. Според легендата преди почти 1700 години принцеса Хемала скрила зъба на Буда, съхраняван в Индия в косата си, и го предала в Шри Ланка. Моща е свещено почитан на целия остров.

01. Часовникова кула в близост до жп гарата. Веднага харесахме Канди, той е много по-удобен и приятен от шумния и безразборен Коломбо, Или може би причината беше, че нямаше такава топлина? Време на часовника: 14:55 ч. Шри-ланкско време. 😉 И на сутринта завладяхме Сигирия!

02. Канди е зелен, спретнат, заобиколен от планински град. Потърсихме Далад Малигава – Храмът на зъбната реликва – и попитахме местните за указания. Един от тях се оказа толкова мил, че ни заведе направо в храма абсолютно безплатно.

03.

04.

05. Заето движение. Автобуси, портиери, тукери, скъпи и не много коли – всички смесени по пътищата на Канди.

06. И ето езерото, на брега на който се намира храма, от който се нуждаем.

07. Езерото всъщност е изкуствено. Той се появява през 1807 г. по време на управлението на последния крал на Шри Ланка – Шри Викрам Раджасингхе и се нарича Кири Мухуд.

08. Буда е отведен някъде.

09. По хълмовете по езерото има много къщи, светлините им осветяват цялата тази нощ през нощта и от височините се отваря много красива гледка.

10. В центъра на езерото е малък остров, на който според легендата е бил харемът на царя.

11. Вход в храма. Дъждът просто се засили и аз оплаках, че няма да може да се снима нормално. Отново нямахме чадър или нос с нас, така че известно време стояхме под голямо, разпръснато дърво, докато не разбрахме, че дъждът не мисли да спре.

12. После плюха и отидоха в храма. Между другото, по-добре е да го посещавате по време на церемониите за поклонение на зъби – пуджа, които се провеждат ежедневно в 6:30, 10:30 и 19:30. Но все пак разбрахме, че не можем да видим зъба. затова решихме просто да инспектираме храма.

13. Всичко е затънтено в мъгла и дъждът едва ли се вижда тук, но беше силен освен това!

14. Самият храм е много елегантен, красив и по-скоро скромен, според мен отвътре.

15. Посещението на храма не е безплатно – входният билет струва 1000 рупии (разделете на две и вземете цената в рубли). Разбира се, според традицията сваляме обувките си и ходим / плеснем боси по мокри камъни. Обувките първо трябва да бъдат предадени в специално помещение за съхранение.

16. Шри ланки са всички в бяло.

17. И ние, туристите, както трябва :). Няколко секунди се колебаех, преди да сваля обувките си. Нямаше смисъл да си обувате чорапи: те веднага ще се намокрит и така ще се надуват.

18. Краката на вашия смирен слуга като доказателство за чистотата на „експеримента“ и зачитането на будистките традиции. Асфалтът беше много топъл, така че никой не се простуди. В крайна сметка дори ми хареса да се пляскам в топли локви. Чувствам се като в детството! 🙂

19. След като купихме билети, се качваме до храма.

20.

21.

22. Минаваме по сложно украсения коридор. Като цяло самият храм е красиво декориран: има стенописи и дърворезба от слонова кост, фигура на Буда, направена от скален кристал.

23. Всички веднага започват да свалят олтара с огромни зъби и зъби.

24. Както виждате, вътре в храма е доста аскетично.

25.

26. От една галерия можете да отидете в друга.

27. Самият Свещен зъб не е тук и доколкото разбирам, не е възможно да го видиш ясно. Той е ценен като ябълката на окото и можете да разгледате само седем скъпоценни ковчеже във формата на дагоба.

28.

29. На пода горе намерихме много туристи да се тълпят около олтара, а някои поклонници се молеха на разстояние в очакване на церемонията.

30.

31. Има много цветя на лотос, всичко е ароматно.

32. А ето и самият олтар, зад който се пази свещената реликва.

33.

34.

35. Решихме да не смущаваме поклонниците с празно любопитство и бавно продължихме.

36.

37. Друга стая до храма, която разказва и показва как Зъбът стигна до Шри Ланка.

38.39

.

40. Сцени от живота на Буда.

41.

42. В тази стая седяхме малко, възхитихме се на интериора и си спомнихме цялото ни пътуване за тези няколко дни.

43. Но дъждът не спря. Той обаче изобщо не се размина с природата и видовете, които ни заобикалят. Напротив, създадено е определено медитативно състояние, когато осъзнаваш, че всичко, което идва, не е вечно, а е важен само настоящият момент, да бъдеш тук и сега.

44.

След като посетихме храма, решихме да вечеряме и след това отидохме до нашия хотел, който се намираше някъде в „планините“. Автентичната ни вечеря обаче се оказа не много приятни последствия, за които вече писах в публикация за кухнята на Шри Ланка .

45. Резервирахме хотел под поетичното име Pearl House, Всъщност хотелът е много добър (вярно и струва 4 200 рупии на ден), приятелски домакин ни посрещна, показа всичко, разказа. И беше най-добрият хотел за всички времена, в които пътувахме из страната. Единственият му минус: той е разположен на хълм, тук-тук не отиват там, така че трябва да отидете пеша, и тъй като пристигнахме там по тъмно, трябваше да се качим почти на пипане. По-точно, ние подчертахме пътя си с фенерче за телефон, така че да не стъпваме по невнимание върху какви същества в тъмното. Но усещанията все още са, ще ви докладвам!

46.

47. Мрежа против комари не беше необходима, там нямаше комари. Още вечерта обмисляхме по-нататъшен план за действие: трябва ли да отидем до Нувар Елия или все пак да се върнем у дома в Унаватуна? В резултат съдбата в лицето на храносмилането се решава в полза на завръщането на два блудни папагала.

Още преди зазоряване излязохме от хотела и се скитахме известно време, защото не можах да намеря пътя надолу. Някои кучета ни лаеха, тогава всякакви чужди „птици“ ни плашеха, но ние смело тръгнахме напред. Като тръгнахме на главния път, намерихме друг сънен тукер и ни помолиха да ни закара до гарата. Там, за съвест, те попитаха за анулиране на резервацията и наличието на билети до Нувара Елия, но там не бяха. Затова само за 640 рупии за двама купихме билети за 2-ри клас и тръгнахме Канди рано сутринта.

За съжаление видяхме малко: никога не разгледахме огромната и красива Кралска ботаническа градина, която се намира в предградията на столицата; никога не сме срещали зората в нашия хотел, гледката от която дори през нощта беше невероятна. И като цяло самата провинция Канди си заслужава да остане тук няколко дни. Поради липса на време и, честно казано, средства, бяхме принудени да се върнем. Плюс това, да пътувате на неспокоен корем – вие сами, виждате ли, неблагодарно занимание.

48. Качихме се в каретата и потеглихме по зори Шри Ланка. Между другото, пътят от Канди до Гале (или Коломбо) също се счита за много красив и живописен, но това трудно може да се разбере от снимките ми, направени през мръсния прозорец на колата с доста висока скорост.

49. И все пак беше малко вълшебно да видим как се събужда природата и нощното небе постепенно се боядисва с бледо розови пастелни цветове. Удивително е чувството да гледаш всеки път как светлината завладява тъмнината.

50. В такива моменти си мислите, че нашата земя е най-доброто, което можете да си представите, и няма нищо по-красиво от нея. Доколкото всичко е хармонично по природа, ние сме също толкова дисхармонични.

51.

52.

53.

54. Карахме се през оризови полета, живописни долини, гледах всякакви палми и буйна тропическа растителност, изгряващото слънце гъделичкаше лицето ми с мощ и главно и благодарих на Бога за нашето пътуване и за всичко, което видях и придобих за този път.

55.

56. И между другото, независимо пътуване ни струваше точно два пъти по-малко от опцията, която първоначално ни беше предложена в хотела и местните туристически агенции, а пътуването с раница е много готино, ще ви информирам! 😉

57.

Nikola Benin. The Chennakeshava Temple

Nikola Benin, Ph.D

The Chennakeshava Temple originally called Vijayanarayana Temple was built on the banks of the Yagachi River in Belur, by the Hoysala King Vishnuvardhana. Belur, which was an early Hoysala capital, is in the Hassan district of Karnataka state, India. It is 40 km from Hassan city and 220 km from Bangalore. Chennakesava (which means “handsome Kesava”) is a form of the Hindu god Vishnu. The temple was commissioned by King Vishnuvardhana in 1117 AD.

The Chennakesava temple is a vaishnava temple on the banks of river kaveri at somnathapura built in 1258. Is a stunning example of hoysala architecture. #hoysalatemple #hoysalaarchitecture #chennakesavatemple #southindiatemple #incredibleindia #exploreindia #indiantravelgram #heritageofindia #makelifearide #bajajct100 #templetrails


,  ,  ,  #belur #chennakesavatemple #karnataka #karnatakatourism #templesofindia #architecture #sculpture # carving #temple #southindia #traveldiaries
N

Никола Бенин. Тимгад сред пясъците на пустинята

Никола Бенин

Тимгад с прякор Помпей Африка е 2000-годишен римски град. Дължи прякора си на невероятното си състояние на запазване. С Помпей Тимгад е един от само двата римски града, които остават практически непокътнати. Докато Помпей е бил защитен от пепелта на Везувий, Тимгад дължи опазването си на пясъка на пустинята.

Изглед към дъгата Траян и Тимгад decumanus maximus в Алжир.

Историята на Тимгад

Тимгад се намира в сърцето на планина в Ауре, на портата към Сахара . Построен на стратегическа ос , за да контролира основните проходи в Северна Африка, Тимгад (Тамугади, на римски език) е завладян от своя страна от вандалите, маврите и византийците. И арабите!

Заровено под земята в продължение на няколко века, римското бижу, основано от император Траян през 100 г., е открито през 1765 г. от шотландския пътешественик Джеймс Брус. И все пак това не беше до края на XIX -ти  век, че останките са изчистени. Освен това френските служби извършват разкопки там още през 1880 година.

В Тимгад почти 2000 години история ви обмислят. Разпознаваем сред хилядите с внушителната си арка на Траян , този град е огромен (повече от 90 хектара и над 150 000 жители, огромен за времето). Едва с пристигането си на място осъзнаваме степента на града и неговото невероятно състояние на опазване. Човек можеше да си помисли, че жителите току-що са напуснали мястото …

Посещението е истинско пътуване назад във времето. Обичах го Съжалявам за липсата на информация в сайта. Няма плака върху сградите, няма индикации.

За щастие римляните обичат реда. И геометрия. Те изграждат градовете си, като нарисуват праволинейни и перпендикулярни улици, от които основните „кардо и декаманус“ разделят града на четири четвъртинки. – Тези артерии са впечатляващи. 5 метра широки и бели варовикови настилки, носени от каруци. Днес все още можем да видим браздите, които са проследили! Те също са заградени от тротоари, които са покритието на събирателната канализация. Тези римляни няма да спрат да ме впечатляват! – Така по-лесно се озовах в тази форма на клетъчен кръст.

Decumanus maximus на Тимгад в Алжир.

Отнема най-малко половин ден, за да откриете историческите съкровища на Тимгад: огромна византийска цитадела, лък висок няколко метра, театър с революционна акустична система, известният квартал Сертий са сред многото сгради, които къщата този град.

Road Cardo Maximus в Тимгад, Алжир.

Форумът

Публично място, форумът е политическото и социалното сърце на града . Той е жизненоважният градски център, едновременно място за срещи и преговори. Тя включва съд, курия за местния сенат, храм за императорско поклонение, магазини.

Във форума е дешифриран надпис:   “venari, lavari, ludere, ridere, hoc est vivere”,  тя не казва:   ” ловувайте,  къпете се, играйте, смейте се: това е животът! » . Щастието по римския начин.

Форум Тимгад в Алжир.

Театърът

Тимгад предлага на своите хора разсеяността на своя театър. Градът със сигурност няма голям амфитеатър. Знаеш ли, този, където даваме битки на големи котки и гладиатори. Тимгад има само един театър. Вграден “гръцки” в II -ти  век се основава на малък хълм, южно от форума. Най- диференцирана полукръг, разделени от три нива биха могли да се настанят до 4000 зрители. Акустичната му система за качество все още бележи гения на онази епоха. Опитах и ​​бях взривен. Много гениална революционна система за неутрализиране на ехото и осигуряване на перфектна акустика.

Театър Тимгад в Алжир.

Храмовете

Близо до театъра стои храмът на Церера. Тимгад има и други храмове. По-специално руините на Инженерния храм на колонията, разположен пред пазара на Сертий. Останалите храмове са разпределени в града, посветен на Церера или Меркурий.

Храмът на Тимгад в Алжир.

Капитолът

Това е монументален храм и най-важната сграда на града въпреки позицията си ексцентричен форум . Внушителният площад Капитолий беше „втори форум“ в града и изглежда не изпълняваше религиозна функция.

Капитолий на Тимгад в Алжир.
Капитолий на Тимгад в Алжир.

Арката на Траян

В края на II -то  столетие, вратата към западния вход на ” ” Декуманус ” беше заменено с дъга трите най-големи заливи на дванадесет метра. Той е погрешно наречен „лъка на Траян“. -Знаеш, че е бил римският император около 100-та година и случайно е основател на града Тимгад. – Най-добре запазеният паметник на римския град, един е увлечен пред толкова много красота. Тази монументална врата ви оставя без думи!

Арката на Траян в Тимгад, Алжир.

Пазарът на Серций и неговата къща

Плотий Фауст Сертий ( Ако живеех по това време, щеше да ме наречете Сисий ) беше богат персонаж от семейство на римски рицар, син на ветеран, той беше пламнал от града Тимгад. Богатството му идва основно от земята, която е притежавал, и от отдаването под наем на магазини, които е имал на пазара си.

Западно от първоначалния град е пазарът на Сертий. Състои се от голям павиран квадрат, заобиколен от все още стоящи колони и облицовани с портици. Все още можем да видим тези съоръжения, посветени на сергии ( таберне на римски) .

Пазарът на Sertius в Тимгад, Алжир.
Пазарът на Sertius в Тимгад, Алжир.

Правоъгълна, луксозната къща на Сертий заема повърхност над 2000 м 2 . По-скоро голям, нали? Освен това къщата му е една от най-луксозните в Тимгад. Тъй като Серций видял големи, много големи, дори имало изградени частни бани с достъп както от къщата му, така и отвън. Серций можеше да ги отвори за хора извън дома си. В допълнение, това не е никакъв терм! Тези бани са имали ” фригидариум” от 35 м (ще ви кажа да знаете какво е)  и морски комплекс от около 150 м 2 с четири отопляеми помещения. Казах ви, Серций видя голям!

Баните

Римски градове неизбежни, баните са повече от хоби, това е култура и необходимо и съществено удобство . Това е едновременно място за релакс и разсеяност. Място за среща и споделяне. Тимгад наброява четиринадесет (обществени бани). Техните съоръжения са се възползвали от чисто водоснабдяване и ефикасна евакуация на отпадъчните води ( да, преди 2000 години те бяха по-добри от нас днес! ).

Няма да спрат да ме изненадват тези гении на римляните … Не пропускайте да откриете „страхотните термални бани на юг“, за които се знае, че са сред най-добре подредените.

Големите бани на юг от Тимгад, Алжир.

Библиотеката

Признаваме ли го! Все още е необичайно да се открият руини на 2000 години, идентифицирани като библиотека. Благодарение на многобройните разкопки, извършени на мястото на Тимгад, разкриха латински надпис. Откриването на този надпис през 1906 г. направи възможно идентифицирането на тази сграда. В уникалната библиотека на Африка в момента и с повече от 20 000 книги. Все още е невероятно!

Разположен в сърцето на града, това е  сенатор Рогатиан , дарил на града, така че учените от Тимгад да утолят жаждата си за знания.

Вход в библиотека Тимгад, Алжир.

Тимгад: Световно наследство в опасност!

През 1962 г. , годината на независимостта на Алжир, археологическите проучвания на обекта Тимгад спират внезапно . Така до днес е открита само една пета от римските останки на тази древна военна крепост . Изглежда, че мястото страда от безразличието на новото поколение алжирски археолози, които са по-заинтересовани от откриването на древни девствени обекти, отколкото от продължаване на разкопки на вече изброени обекти.

Град Тимгад днес е археологически обект в погибел . Въпреки че са класифицирани от ЮНЕСКО като световно наследство на човечеството , тези римски останки са в тревожно състояние на опазване. Липсата на консервационни операции, организирането на годишен културен фестивал вътре в самия обект, лошото управление на отпадъците, липсата на поддръжка, небрежността на властите, … са много елементи които оказват натиск върху опазването на обекта. Докато природните явления (земетресения, лошо време …) никога не са оказали влияние върху обекта.

За щастие Министерството на културата е прехвърлило дейностите на годишния фестивал „Тимгад“ извън разрушения град. Това решение ще ограничи отрицателните въздействия на човешката дейност върху този безценен имот.

Могат да се осъществят и други инициативи. Трябва да има съзнание за промяна на поведението. Обучавайте, повишавайте осведомеността и, ако е необходимо, вербализирайте жителите за важността на опазването на нашето наследство. Да се ​​стимулират публичните институции и културните организации, за да ги насърчат да започнат комуникационни кампании за овластяване на най-голям брой . Ако всички сложат своето, тези бижута на света ще живеят в продължение на много векове. Поне!

Посетете Timgad, ИНФОРМАЦИЯ (МНОГО) ПРАКТИЧНА

За да стигнете до Тимгад, 4 решения:

  • От Франция или от столицата Алжир летят до Батна. Това е най-близкият град до Тимгад (37 км източно от Батна). След това трябва да наемете превозно средство, за да отидете до Timgad (щракнете тук, за да намерите вашето превозно средство)
  • Ако се транспортирате, има малко над 400 км от Алжир, столицата на Алжир.
  • Вземете влака Алжир-Батна (7h) за по-малко от 5 €. Този влак е ежедневен. Графикът е тук  !
  • Можете също да вземете автобус Алжир – Батна (на всеки час). Това ще ви струва малко повече от 5 евро, а пътуването отнема поне 6 часа. След това направете Батна-Тимгад с кола.

Работно време : Отворено всеки ден от 9 до 18 часа, включително официални празници. Музеят, в който се помещава, се затваря в 16 часа и е затворен в празнични и почивни дни (петък и събота в Алжир!). Алжирците са бунтовници. Сега знаете по-добре защо съм непокорна.

Цена:  100 динара (по-малко от 0,50 €)

За любителите на камъка, историята на миналото и други също, Тимгад ще ви изненада със своята необятност. Дълго загубен в забвение, този град впечатлява с непропорционалното си величие и удивителното си съхранение. Африканските Помпей ще ви оставят без глас.